Спортът е като песен – трябва да работиш усилено, за да се научиш да я пееш и все пак да ти допада, за да можеш да довършиш това, което си започнал. За това, ако волейболът беше песен, то нашият отбор щеше наистина да обича да я пее.
Когато научихме, че ще има състезание по волейбол между училищата, започнахме да оставаме след часовете, за да тренираме. Бяхме си поставили за цел да се справим колкото се може по-добре и ни се беше отдала възможност да го постигнем. Момчетата също оставаха, за това играехме заедно. Въпреки, че имаха силни удари, ни помогнаха да се научим на още нещо, а именно как да посрещаме по-силните сервиси. И така ден след ден ние ставахме все по-добри. В очите на всички ни се спотайваше известна доза неувереност, тай като момчетата се справяха доста по-добре. Но не се отказахме, тренирахме дори в деня на състезанието, в двора на училището, в което се провеждаше. И макар неуверени, всички бяхме заедно. Дойде и нашият ред. Заехме местата си и съдията даде начало на играта. Справихме се. Учудващо, но факт. Накрая си тръгнахме със сребърни медали. Изненадата беше голяма, но и приятна.
От това състезание научихме важен урок – не бива да оставяме страхът от поражение да ни попречи да се състезаваме. И денят, в който спечелихме сребърните си медали несъмнено доказа това.
